115 години от рождението на Николай Райнов

Бр.3 /януари 2004


Николай Райнов

ПТИЦИ

        Боляринът Кардам си сгради висока каменна къща, на която се чудеха всички.

        Тя беше кръгла. В средата на трема се издигаше беломраморен стълп, който пъддържаше дъгите под свода. Наоколо бяха долепени до трема чертози, чиито полуобли сводове се съединяваха с кръглата стена.

            Къщата бе чудновата на вид, но хубава и добре украсена.

            Там, дето стената на трема се сглабяше със свода, имаше малки прозорчета, а под тях - други, по-големи през които влизаше слънце.

               Стените бяха украсени с бляскава мозайка. По тях се виждаха пъстри цветя и животни на златно дъно.

                - Всичко  - хубаво, от хубаво - по-хубаво, - казваха Кардамовите приятели. -  Но защо ти са тия прозирчета - там, горе ? От тях след години ще се напукя стената.

                - Няма, - отговаряше им стопанинът. - Докле стои оня стълп, там  - средният: нали, го виждате? - къщата няма да рухне. Нищо и няма от прозорчетата. А пък да ви кажа ли, защо ми са тия прозорчета, на които се толкова чудите? Когато правех къата, чух глас на пойна птица. Някъде близа прелетя и запя. Тогава си казах: " Чудно ли е, Кардаме, ако някой ден  прилетят насам пойни птици? Те ще поискат да влязат в къата и да си свият гнезда. Но през  големите прозорци ще ги бъде страх да влетят. Нещо друго трябва да се измисли." И тогава пърчах да оставят тия прозорчета.

                Приятелите на болярина си тръгнаха и по пътя говореха с подбив:

                - Смешен е нашият Кардам с тия птици, които е сънувал. Дълго има да чака, докле дойдат пойни птици в къщата му, макар че тя прилича доста на гълъбарник.

                И те се мушкаха леко в ребрата, за да изглежда смешката  още по-смешна.

                Но птицата, която бе чул боляринът да пее, не го измами.

                Тя долетя и влезе през едно прозорче.

                След нея влетя втора, после - трета.

                Шестнадесет  птици се въртяха под свода, около високия стълп, и търсеха места за гнезда.

                Кардамовите деца ги гледаха и очите им святкаха от радост.

                - Тихичко, дечица! - шъпнеше баща им. - Да не пропъдим тия хубави птици! Те ще ни пеят.

                А птиците бяха наистина хубави: една - синя, друга - зелена,  - трета - пурпурна, четвърта - златиста, - пета - сребриста, шеста - люлекова, седма - теменужна. Перата им лъщяха и по тях се преливаха различни багри, сякаш небесната зуница се е разсипала на пъстри прашинки.

                Всяка заран Кардам влизаше в трема и поглеждаше нагоре. Все се боеше, че птиците са избягали и няма да ги види.

                Но те бяха там и вече свиваха гнезда.

                Един ден приятелите поканиха Кардам на угощение.

                Най- напред боляринът им отказа.

                Новата къща беше току-речи готова - той мисилеше на другия ден да се пренесе там със семейството си.

                Шеше да има много работа.

                Но приятелите му настояха, предумаха го  и той накрай отиде.

                Почнаха да ядат и пият.

                Всички бяха весели люде, обичаха закачките.

                Домакинът запита Кардам, готова ли е новата му къща.

                - Готова е, - отвърна Кардам. - Чуда къща стана. Няма друга като нея.

                - Ами прозорчетата? Казват, че имало и прозорчета.

                - Да, има и прозорчета. Шестнадесет. И те са хубави - като разковничета, с по четири листа. На светли кръстове приличат.

                . А защо ти са? Гълъби ли ще въдиш в трема?

                - Да кажа ли, или да не казвам, а? Няма да кажа.

                Всички разбараха, че боляринът крие нещо важно. И силно любопитство ги обзе.

                Що ли е станало?

                - Кажи, кажи, Кардаме! Защо ти са тия позорчета? Наистина ли ще въдиш гълъби, или - - ?

                А той повтори, сега вече с гордост в гласа:

                - Да кажа ли, или да не казвам, а? Не, няма да кажа.

                Но те всички настояха.

                Любопитството им беше голямо.

                И Кардам рече:

                - Гълъби ли да въдя?  Смях ме хваща над вашите гълъби. Кардам не е гълъбар. Пойни птици влязоха в трема през прозорчетата. Шестнадесет птици влязоха ... Не, най-напред бяха шестнадесет, а после станаха тридесет и две, пък сега са -  знаети ли колко? - сега са шестдесет и четири.

            И боляринът се засмя.

            ( Но тъкмо в тоя миг една птица излетя от къщата на Кардам и се не върна вече).

            - А какви ти са птиците,  Кардаме? - запита един от пируващите с очевидна завист. - Да не са врани или свраки?

            Кардам се отново засмя и каза гордо:

            - Свраки ли, рече? Да ги видиш само! Перата им са от чисто злато. Като летяха, няколко пера паднаха. Ама какви пера? - Тежки, лъскави, меки - чисто злато, ти казвам!

            ( И ето, че от къщата на болярина излетя втора птица - излетя завинаги).

            Друг от сътрапезниците рече Кардаму:

            - Златни ли, каза? Не се ли шегуваш?

            - Как да се шегувам? Златни, разбира се !

            - Че ти събери перата и ги дай на царския съкровищник! Те ще са много скъпи, щом са златни.

            Но Кардам пламна и рече:

            - Кому? На съкровищника ли? На оня - гърбавия, с кривия нос и с едното око ли? Че той е страшна лисица: около всички се увира и мазни, а зад гърба им разказва и що било - и що не било. Нему ли да ги дам? Колко ти разбира той от златни пера?   Ще  почне да си чеше с тях кривия гръбнак ...

        Всички се заляха от смях и почнаха да се чукат с Кардам. Те бяха доволни от тоя весел болярин, който познава добре людете.

        (А в това време трета птица  изхвръкна от кръглия трем и се не върна).

        Кардам си пийна доста.

        Езикът му се развърза.

        И другите гости бяха весели. Никому се не искаше да падне по-долу от болярина със златните птици. Почнаха да пиказват на превара.

        По едно време един каза:

        - Най- напред  мислех, Кардаме, като те гледах, как издигаш сводната къща, че правиш църква.

        - Защо пък църква? Не съм владика, та да ми трябва църква.

        - Не си, както и аз не съм, но Бог е Бог на всички: и на владиците, и нам. Затова си казах:

        "Навярно, Кардам прави църква".

        Кардам долови в тия думи подигравка.

        Той погледна втренчено оногова, па рече:

        - Бог ли? Няма Бог. Това ти го казва Кардам: няма Бог. Тъй запомни! Къде си видел ти Бога? На иконите ли? Че иконите човек ги е изписал! Чу ли ? Няма Бог.

        (А тогава четвърта птица изхвръкна от Кардамовия трем, полете право нагоре и се не върна вече).

        Мълчанието стана неприятно.

        Сам Кардам разбра, че е прекалил. Тръгна да се върви. Но другите не искаха да останат без него. И домакинът почна да го спира.

        - Стой, рано е! Къде си тръгнал? Не пресичай угощението!

        - Не, не, отивам си. Оставете ме: отивам си! Кардам си спочни, че има работа.

         Додето тия край него го теглеха да остане, той казваше:

        - Пуснете ме, приятели! Бърза работа ме чака. Утре ще се преселвам в нова къща. Не съм платил на работниците. Не съм казал на ратаите, кой що да работи. Ако си неотида, всичко ще се разбърка. Пуснете ме! Отивам си!

            Но домакинът му наля пълна чаша. И другите гости взеха чашите, чукнаха се с Кардам и го накараха да седне.

            Той изпи чашата и седна.

            Извъднъж му олекна.

            Забрави, че го чака работа.

            И на другите сътрапезници стана приятно.

            ( А в тоя миг пета птица излетя завинаги от кръглата къща).

            За да завърже отново разговор, един от гостите продумя весело:

            - Кардаме, да ти кажа ли право? За птиците вярвам, че са влетели в трема. И аз да съм птица, и аз бих влетял: хубав ти е тремът. Но че са златни, виж - това не ми се вярва.

            - Как? - викна Кардам. - Не ти се вярва ли? Значи, аз съм седнал да ви лъжа?

            - Ех, Кардаме! Че всеки обича понякога да полъгва ...

              Кардам се ядоса.

              Скочи.

                Почервенял, той вдигна тежка чаша, за да я заприти към болярина.

            ( В това време шеста птица изхвръкна от Кардамовата къща и се не върна вече).

             Но другите хванаха приятелски ядосания болярин и почнаха да го увещават:

            - Шегува се, Кардаме! Успокой се! Нали се шегуваш, Симеоне?

            - Шегувам се, шегувам: прости ме Крадаме! Та ти не разбираш ли от шега?

            За да се забрави случката, домакинът извади малка хубава икона на света Богородица, заобиколена от ангели, и я показа на гостите.

            - Вижте, какво имам! - рече той.

            Иконата беше от злато и цветна глеч. Образуваха се шарени преградки., разделени от златни жички. Лицата бяха майсторски изобразени.

            - Как ти се струва, Кардаме? Ти разбираш от тия работи.

            Кардам каза, като разгледа иконата:

            - Много хубава изработка. От Византия ли е? Там се правят такива икони.

            - Не, в Преслав е правена. Нашенска е.

            - Още по-добре тогава. Голям майстор я е правил.

            И той загледа отново иконата. Очите му минаваха по цветните преградки - теменужни, зелени, червени, жълти и сини, наредени като ярки цветя от скъпоценни камъни. Колкото повече се вглеждаше, повече хубости намираше.

            - Да, нещо превъзходно, думаше Кардам.

            И той започна да разказва, как се правят тия неща. Но на неколцина омръзна да слушат все за икони.

            Един рече:

            - Хайде Кардаме, да поиграем на зарове! Остави сега тая дреболия! Друг път ще я гледаш.

            Тогава Кардам захвърли иконата и взе заровете.

            ( А в тоя миг седма птица излетя от неговия трем - излетя завинаги).

 

            Играта беше жива.

            Чашите се пълнеха и празнеха. Разговорът се не спираше: той подскачаше от човек на човек и от случка на случка.

        Сътрапезниците приказваха разпалено за всички свои познати. Всеки желаеше да бъде остроумен и находчив. Всекиму се искаше да каже нещо ново, което не е още казано.

        Мнозина познати бидоха одумани, похулени и осмени.

        Кардам се беше смегчил. Той се смяташе за най-добър, най- умен и най- кротък от всички.

        Кажеше ли някой лошеа дума за другиго, той се само засмиваше и продумваше:

        - Да.

        ( А при всяко "Да" отлиташе по една птица. Но тия Да бяха толкова много и тъй  често се казваха, че тремът на Кардам опусте рано- рано).

 

        Късно през нощта, малко преди зори, приятелите поведоха Кардама към къщи.

        По пътя той им рече:

        - Да свърнем за малко към новата къща. Иска ми се да ви покажа златните птици. Да ги видите само, колко са много!

        Но не само птици нямаше: нямаше и кръгла къща.

        ( Нейният висок стълп беше рухнал при последното "Да" на Кардама).

 

        Там, дето през деня се издигаше хубава сграда, имаше пирамида от развалини.

 

"Сърдечен огън" - дамаскини и притчи.

София. 1939.

             

 


Публикувано в  на: 06.01.2004.

Бр.3 /януари 2004

 

 

 

 

 

 

Hosted by uCoz