ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Бр.2 /декември 2003

Статията "За фанатизма, ортодоксията и истината" до момента не е влязла в нито едно издание на събрани съчинения на Николай Бердяев. Изборът ни да я публикуваме в "Палитра" произтича от убеждението, че и в наши дни тя не е по-малко актуална, отколкото по времето, когато е била написана. Настоящият превод е направен по текста в "Русские записки" 1., Париж-Шанхай, 1937 г.     

Николай Бердяев

За фанатизма, ортодоксията и истината

        Темата за фанатизма, свързана с привързаността към ортодоксални учения, е много актуална. Историята е ритмична, в нея играе огромна роля редуването на психическите реакции. И ние навлизаме в ритъм, в който преобладава насочеността към принудително единство, към задължителна за всички ортодоксия, към ред, който потиска свободата. Това е реакция против XIX век, против неговото свободолюбие и човечност. Образува се масова психология на нетърпимост и фанатизъм. При това равновесието се нарушава и човек се оставя да достигне до маниакална обсебеност. Индивидуалният човек става жертва на колективни психози. Протича страшно стесняване на съзнанието, потискане и изместване на много съществени човешки черти, на цялата сложност на емоционалния и интелектуален живот на човека. Единството се достига не чрез пълнота, а чрез все по-голяма ущърбност. Нетърпимостта е сродна с ревността. Ревността е психоза, при която се изгубва чувството за реалностите. душевният живот се преобръща и се фиксира върху една точка, но точката, върху която става фиксирането, съвсем не се възприема реално.

        Човекът, в когото нетърпимостта е достигнала до нажежеността на фанатизма, подобно на ревнивеца, навсякъде вижда само едно и също, само измяна, само предателство, само нарушаване на верността към единното, той е подозрителен и мнителен, навсякъде открива заговори срещу възлюблената идея, против предмета на своята вяра и любов. Фанатично нетърпимият човек, както и ревнивецът, е много трудно да бъде върнат към реалностите. Фанатикът, обсебен от мания за преследване, вижда около себе си козни на дявола, но винаги самият той преследва, измъчва и убива. Човекът, обсебен от мания за преследване, който се чувства отвсякъде заобиколен от врагове, е много опасно същество, той винаги става гонител, не преследват него, а именно той самият преследва.

        Фанатиците, извършващи най-големи злодеяния, насилия и жестокости, винаги се чувстват обкръжени от опасности, винаги изпитват страх. Човек винаги извършва насилие от страх. Афектът на страха е дълбоко свързан с фанатизма и нетърпимостта. За фанатика дяволът винаги изглежда страшен и силен, той вярва в него повече, отколкото в Бога. фанатизмът има религиозни корени, но той лесно преминава в националната и политическата сфера. Националният или политическият фанатик също вярва в дявола и неговите козни, ако и религиозната категория на дявола да му е напълно чужда. Против силите на дявола винаги се създава инквизиция или комитет за обществено спасение, всесилна тайна полиция, ЧК. Тези страшни учреждения винаги са се създавали от страха от дявола. Но дяволът винаги се оказвал по-силен, той прониквал в тези учреждения и ги ръководел.

        Няма нищо по-страшно от страха. Духовното излекуване от страха е нужно на човека повече от всичко. Нетърпимият фанатик извършва насилие, отлъчва, затваря в затвори и екзекутира, но всъщност той не е силен, а слаб, той е потиснат от страха и съзнанието му е страшно стеснено, той по-малко вярва в Бога, отколкото толерантният човек. В известен смисъл би могло да се каже, че фанатичната вяра е слабост на вярата, безверие. това е отрицателна вяра.

        Архимандрит Фотий в епохата на Александър I вярвал най-вече в дявола и антихриста. силата на Бога му се струвала нищожна в сравнение със силата на дявола. Инквизицията също толкова малко вярва в силата на християнската истина, колкото и ГПУ (Главно политическо управление - бел. прев.) малко вярва в силата на комунистическата истина. фанатичната нетърпимост е винаги дълбоко неверие в човека, в Божия образ в човека, неверие в силата на истината, т.е. в края на краищата неверие в Бога. Ленин също така не вярвал в човека и в силата на истината, както и Победоносцев - те са от една раса. Човекът, който се е оставил да го обсеби идеята за световната опасност и за световния заговор на масоните, евреите, йезуитите, болшевиките или някакво окултно общество на убийци, престава да вярва в Божията сила, в силата на истината, и се опира само на собствените насилия, жестокости и убийства. Такъв човек е всъщност обект на психопатологията и психоанализата.

        Маниакалната идея, внушена от страха, е най-голямата опасност. Сега фанатизмът, патосът на общозадължителната ортодоксална истина се проявяват във фашизма, в комунизма, в крайните форми на религиозен догматизъм и традиционализъм. Фанатизмът винаги разделя света и човечеството на две части, на два враждебни лагера. Това е военно разделяне. Фанатизмът не допуска съсъществуването на различни идеи и мирогледи. Съществува само врагът. враждебните сили се унифицират, представят се като единен враг. Това е също както ако човек би осъществил разделяне не на аз  и множество други аз-ове, а на аз и не-аз, като при това си представя не-аз като единно същество. Това страшно опростяване облегчава борбата. За комунистите сега в света има само един враг - фашизмът. Всеки противник на комунизма само с това вече става фашист. И обратното. За фашистите всеки противник на фашизма вече е комунист. При това количеството на фашистите и комунистите в света непомерно нараства. От враждебност към комунизма хората застават на страната на фашизма и от вражда към фашизма - на страната на комунизма. Обединението се осъществява по отношение на дявола, който е другата половина на света. Предлага ви се нелепият избор между фашизъм и комунизъм. Непонятно е защо трябва да избирам между две сили, които еднакво отричат достойнството на човешката личност и свободата на духа, еднакво практикуват лъжата и насилието като методи на борба. Ясно е, че трябва да застана на страната на някаква трета сила - това и прави във Франция течението, свързано с   "Esprit" и "La Fleche", еднакво враждебно на капитализма, фашизма и комунизма. Фанатичната нетърпимост винаги ни поставя пред измамен избор и осъществява фалшиво разделяне. Но интересното е, че патосът на фанатичната нетърпимост в днешно време е резултат не на страстна вяра и убеденост, а на изкуствено самонавиване, често на стилизация и е породено от колективни внушения и демагогия. Има, разбира се, отделни комунисти и фашисти, вярващи и убедени до фанатизъм, особено сред руските комунисти и немските нацисти, по малко сред италианските фашисти, които са по-скептични и подчинени на пресметливата политика. Но у комунистическата и фашистката маса няма никакви твърди и обмислени вярвания и убеждения. тази маса се стилизира под фанатизъм вследствие на внушение и подражание, а често пъти и от интерес.

        Съвременният патос на нетърпимостта много се различава от средновековния; тогава действително е имало дълбока вяра. Средният човек на нашето време няма идеи, той има инстинкти и афекти. Нетърпимостта му е предизвикана от условията на война и от жаждата за ред. Той познава само истината, полезна за организацията. Двучленното разделяне на света, предизвикано от изискванията на войната, има своите неотвратими последици. Нашата епоха не познава критиката и идейния спор и не познава борбата на идеите. Тя познава само изобличаването, отлъчването и наказанието. Инакомислещият се разглежда като престъпник. С престъпника не се спори. Всъщност вече няма идейни врагове, има само военни врагове, които принадлежат към враждуващи държави. Спорът е толерантност, най-свирепият спорещ е толерантен човек, той допуска съсъществуването на други идеи, различни от неговите, той смята, че в сблъсъка на идеите може по-добре да се разкрие истината. Но сега в света няма никаква идейна борба, има борба на интереси и юмруци. Комунистите, фашистите, фанатиците на ортодоксалното Православие, Католицизъм или Протестантство не спорят с никакви идеи, те отхвърлят противника в противоположния лагер, към който се прицелват картечници.

        Патосът на ортодоксалната доктрина, която се оказва полезна за борбата и за организацията, води до пълна загуба на интерес към мисълта и идеите, към познанието, към интелектуалната култура, и сравнението със средновековието е много неблагоприятно за нашето време. Никакво идейно творчество при това не се наблюдава. В това отношение нашата нетърпима епоха е поразително бездарна и убога, в нея творческата мисъл замира, тя паразитно се храни от предшестващите я епохи. Най-влиятелните мислители в съвременна Европа, като Маркс, Ницше, Киркегор, принадлежат към оня XIX век, против който в момента се осъществява реакция. Единствената област, в която се наблюдава главозамайващо творчество, е областта на техническите открития. Ние живеем под знака на социалността, и в тази област стават много положителни неща, но никакви социални идеи, социални теории сега не се създават, всички те принадлежат на XIX век. Марксизмът, прудонизмът, синдикализмът, дори расизмът - всички са родени от мисълта на XIX век. Главото предимство на днешня век е в това, че той е повече обърнат към реалностите, разкрива реалностите. Но разобличавайки старите идоли, новият век създава нови идоли.

        За фанатика не съществува многообразният свят. Той е човек, обсебен само от едно нещо. Той има безпощадно и зло отношение към всичко и всички, освен към едно. Психологически фанатизмът е свързан с идеята за спасението или гибелта. Именно тази идея фанатизира душата. Има едно нещо, което спасява, всичко останало погубва. Затова трябва изцяло да се отдадеш на това едно и безпощадно да изтребваш всичко останало, целия множествен свят, заплашващ с погибел. С гибелта, свързана с множествения свят, е свързан и афектът на страха, който винаги е в основата на фанатизма.

        Инквизиторите са били напълно убедени, че извършваните от тях жестокости, мъчения и изгаряния на клади са прояви на човеколюбие. те се борели против гибелта и за спасението, опазвали душите от съблазънта на ересите, заплашващи с гибел. по-добре да се причинят кратки страдания в земния живот, отколкото гибел на мнозина във вечността. Торквемада бил безкористен, изпълнен със себеотрицание човек, той не искал нищо за себе си, той бил целият отдаден на своята идея, на своята вяра; изтезавайки хората, той служел на своя Бог, той правел всичко изключително за слава Божия, в него имало дори мекота, той към никого не изпитвал злоба и враждебност, той бил по своему "добър" човек. Аз съм убеден, че също толкова "добър" човек, убеден вярващ, беше и Дзержински, който в своята младост е бил страстно вярващ католик и искал да стане монах. Това е интересен психологически проблем.

        Вярващият, безкористният, идейният човек може да бъде фанатик, да извършва най-големи жестокости. Да се отдадеш без остатък на Бога или на идея, заместваща Бога, подминавайки човека, да превърнеш човека в средство и оръдие за славата Божия означава да станеш фанатик - и дори изверг. Именно Евангелието откри на хората, че не може да се изгражда отношението към Бога без отношението към човека. Ако фарисеите поставяха съботата над човека и бяха изобличавани от Христос, то и всеки, който е поставил дадена отвлечена идея по-високо от човека, изповядва религията на съботата, отхвърлена от Христос. при това е все едно дали това ще е идеята на църковната ортодоксия, на държавността и национализма или идеята на социализма и революцията.

        Човекът, чиято фикс идея е на издирването и изобличаването на ереси, отлъчването и преследването на еретици, отдавна е изобличен и осъден от Христос, ако и да не забелязва това. Патологичната ненавист към ереста е обсебеност от "идея", която е поставена по-високо от човека. Но всички ортодоксални доктрини на този свят са нищо в сравнение с последния измежду хората и неговата съдба. Човекът е образ и подобие Божие. А всяка система от идеи е породена от човешката мисъл или безмислие. Човек не се спасява и не загива от това, че се придържа към някаква система от идеи. Единствената истинска ерес е ереста на живота.

        Именно изобличителите и гонителите на ереси са били еретици на живота, еретици по отношение на живия човек, на милосърдието и любовта. Всички инквизитори са били еретици на живота, те са били изменници на жизнения догмат за човека. Кирил Александрийски е бил еретик на живота в по-голяма степен от изобличаваните от него еретици. Зад изобличаванията на еретици винаги е скрита греховната похот към властта, волята към могъщество.

        Патологичната обсебеност от идеята за спасение и гибел, от която обсебените би трябвало да се лекуват, може да бъде пренесена и в социалната сфера. Тогава тази паническа идея поражда революционния фанатизъм и създава политически инквизиционни учреждения. Нетърпимостта и инквизицията се оправдават от заплашващата социална гибел. Така например, московските процеси много напомнят процесите срещу вещиците. И тук и там обвиняемите признават престъпните си отношения с дявола. Човешката психика не се променя много. Всъщност фанатизмът винаги има социален характер. Човек не може да бъде фанатик, когато е поставен пред Бога, той става фанатик само когато е поставен пред други хора.

        Фанатикът винаги има нужда от враг, винаги трябва да убива някого. Ортодоксалните догматични формули са образувани не по отношение на Бога, а по отношетие към други хора, те са се образували, защото са възникнали еретични мнения. Фанатизмът винаги означава социална принуда. Или той може да приема формата на самоизгаряне, както например в крайните течения на руския разкол, но и в този случай той също означава социална принуда с обратен знак. Фанатизмът на крайната ортодоксия в религията има сектантски характер. Чувството на удовлетворение от принадлежността към кръга на избраните е сектантско чувство. Фанатизмът калява волята и организира за борба, за причиняване на мъчения и за понасяне на мъчения. У най-мекия и кротък фанатик, смятащ себе си за човеколюбец, грижещ се за спасението на душите и обществата, има елемент на садизъм. Фанатизмът винаги е свързан с явлението на мъчителството. Идеологически фанатизмът винаги е изстъпление на ортодоксията.

        Категорията на ортодоксията, противопоставяна на ереста, се прилага сега към типове мислене, нямащи нищо общо с религията - например към марксизма; но тя има религиозен произход. Въпреки, че произходът и е религиозен, тя е преди всичко социално явление и означава господство на колектива над личността. Ортодоксията представлява умствено организиране на колектива и означава екстериоризация на съзнанието и съвестта. Ортодоксията утвърждава себе си в противоположност на ереста. Еретикът е човек, който не мисли в съгласие с умствената организация на колектива. хората, които считат себе си за предимно ортодоксални и изобличаващи еретиците, т.е. инакомислещите, обичат да казват, че защитават истината и поставят истината по-високо от свободата. това е най-голямата заблуда и самоизмама на ортодоксите.

        Патосът на ортодоксията, който подхранва фанатизма, няма нищо общо с патоса на истината, той е именно неговата противоположност. ортодоксията се образува около темата за спасението и гибелта, ортодоксите сами са изплашени и плашат другите. А истината не познава страха. Именно пазителите на ортодоксията най-много са изкривявали истината и са се страхували от нея. Пазителите на религиозната ортодоксия са изкривявали историята. Пазителите на марксистката или расистката ортодоксия също изкривяват историята. Тези хора винаги създават злостни легенди за силата, която им е враждебна. Истината се подменя от ползата, от интересите на организирания ред.

        Човекът, фанатизиран от някаква идея като единственоспасяваща, не може да търси истината. Търсенето на истината предполага свобода. Извън свободата истина няма, истината се дава само на свободата. Извън свободата има само полза, а не истина, само интереси на властта. Фанатикът на определена ортодоксия търси власт, а не истина. Истината не е дадена в готов вид и не се възприема пасивно от човека, тя е безкрайна задача. Истината не пада върху човека отгоре, като някакава вещ. И откровението на истината не може да се разбира наивно-реалистично. Истината е също така път и живот, духовният живот на човека. А духовният живот е свобода и няма свобода извън него.

        Всъщност фанатиците на ортодоксията не познават истината, защото не познават свободата, не познават духовния живот. Фанатиците на ортодоксията смятат себе си за смирени хора, защото са послушни на църковната истина, и обвиняват другите в гордост. Но това е страшна заблуда и самоизмама. Нека в Църквата да се съдържа пълнотата на истината. Но защо ортодоксът мисли, че именно той притежава тази истина на Църквата, че именно той я знае? Защо именно на него е даден този дар на окончателно различаване на църковната истина от ереста, защо той се оказва този избранник? Това е гордост и самомнение, и няма по-горди и самомнителни хора от пазителите на ортодоксията. Те отъждествяват себе си с църковната истина. Съществува ортодоксална църковна истина. Но може би ти, фанатико на ортодоксията, не я познаваш, ти познаваш само отломки от нея като следствие от твоята ограниченост, сърдечна вкамененост, твоята нечувствителност, твоята привързаност към формата и закона, отсъствието на даровитост и благост.

        Човекът, оставил се да бъде фанатично обсебен, никога не допуска тази възможност за себе си. Той разбира се е готов да признае себе си за грешник, но никога не се признава за намиращ с в заблуждение, в самоизмама, в самодоволство. Затова той смята за възможно при цялата своя греховност да измъчва и преследва другите. Фанатикът се осъзнава като вярващ. Но може би неговата вяра няма никакво отношение към истината. Истината е преди всичко изход от себе си, фанатикът не може да излезе от себе си. Той излиза вън от себе си само в своята озлобеност срещу другите, но това не е изход към другите и към другия.

        Фанатикът е егоцентрик. Вярата на фанатика, неговата беззаветна и безкористна преданост на идеята ни най-малко не му помага да преодолее егоцентризма. Аскезата на фанатика (а фанатиците често са аскети) ни най-малко не побеждава погълнатостта от себе си, ни най-малко не го обръща към реалностите. Фанатикът на дадена ортодоксия отъждествява своята идея, своята истина със себе си. Той самият е тази идея, тази истина. Ортодоксията - това е той. В края на краищата това винаги се оказва единственият критерий за ортодоксията.

        Фанатикът на ортодоксията може да бъде краен привърженик на принципа на авторитета. Но той винаги незабелязано отъждествява авторитета със себе си и на никакъв несъгласен с него авторитет никога няма да са подчини. Склонността към авторитет в нашата епоха носи именно такъв характер. Авторитарно настроената младеж не признава никакви авторитети над себе си, тя смята самата себе си за носителка на авторитета. Ултраправославно настроената младеж, която не обича свободата и изобличава ересите, счита себе си за носителка на Православието. Последното е пример за това доколко противоречива и несъстоятелна е идеята за авторитета. На практика авторитетът никога не притеснява неговите фанатични привърженици, той притеснява другите, техните противници, и ги насилва. Всъщност никой никога не се е подчинявал на авторитет, ако го е смятал за несъгласен с неговото разбиране за истината. Изповядването на някаква крайна ортодоксия, на някаква тоталитарна система винаги означава желание да се принадлежи към кръга на избраните, на носителите на истинното учение. Това ласкае гордостта и самомнението на хората. В сравнение с това свободолюбието означава скромност.

        Много е приятно и ласкателно да смяташ себе си за единствения знаещ какво е Православието или истинният марксизъм-ленинизъм (психологията е една и съща). Робеспиер беззаветно е обичал републиканската добродетел, той е бил най-добродетелният човек в революционна Франция и дори единственият добродетелен. Той отъждествявал себе си с републиканската добродетел, с идеята за революцията. Той е представлявал завършения тип на егоцентрика. Цялата тази лудост по добродетелта, това отъждествяване на себе си с нея е било най-отвратителното у него. Порочният Дантон е бил хилядократно по-добър и по-човечен.

        Егоцентризмът на фанатика на дадена идея, на дадено учение се изразява в това, че той не вижда човешката личност, невнимателен е към личния път на човека, той не може да установи никакво отношение към света на личностите, към живия, конкретен човешки свят. Фанатикът познава само идеята, но не познава човека дори и тогава, когато се бори за идеята на човека. Но той не възприема и света на другите идеи, различни от неговите собствени, не е способен да влезе в общуването на идеите. Обикновено той нищо не разбира и не може да разбере; именно егоцентризмът го лишава от способността за разбиране. Той изобщо не иска да убеди в истинността на нещо, той изобщо не се интересува от истината. Интересът към истината извежда от затворения кръг на егоцентризма. Егоцентризмът изобщо не е същото като егоизма.

        Егоистът в житейския смисъл на думата все пак може да излезе вън от себе си, да се заинтересува от света на чуждите идеи. Но фанатикът-егоцентрик, безкористният, аскетичният, беззаветно преданият на дадена идея, изобщо не може да направи това - идеята го центрира върху самия него. За нашата смутна епоха са характерни не само изблиците на фанатизъм, но и стилизацията на фанатизъм. Съременните хора изобщо не са толкова фанатични и съвсем не са толкова привързани към ортодоксални учения, колокото това може да изглежда на пръв поглед. Те искат да изглеждат фанатици, имитират фанатизъм, произнасят фанатични думи, правят насилствените жестове на фанатиците. Но мтного често това само прикрива вътрешната пустота. Имитацията и стилизацията на фанатизъм е само един от начините за запълване на тази пустота. Това означава също творческо безсилие, неспособност да се мисли. Претендиращите на знание на ортодоксалната истина се намират в състояние на безмислие. Любовта към мисълта, към познанието е също и любов към критиката, към диалогичното развите, любов към чуждата мисъл, а не само към собствената.

        На фанатичната нетърпимост се противопоставя толерантността. Но толерантността е сложен феномен. Толерантността може да бъде резултат от безразличие, равнодушие към истината, неразличаване на доброто и злото. Това е топлохладната, либералната толерантност, и не тя трябва да бъде противопоставяна на фанатизма. Възможна е страстна любов към свободата и истината, пламенна .... към идеята, но - при огромно внимание към човека, към човешкия път, към човешкото търсене на истината. Свободата може да бъде разбрана като неразривна част от самата истина. И не всичко човек трябва да търпи. Към съвременната нетърпимост и фанатизъм, към съвременната ортодоксомания изобщо не трябва да се отнасяме толерантно, обратното, трябва да бъдем нетолерантни. И на враговете на свободата изобщо не е необходимо да се дава безгранична свобода. В известен смисъл ни е нужна диктатура на реалната свобода. Докато съвременните диктатури се основават на душевен фундамент, който разкрива тежко душевно заболяване. Необходим е курс на духовно лечение.