РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
|
Живот на подвиг и несломима преданост Алфред Петрович Хейдок е роден през 1892 г. в един от най-живописните кътове на Латвия, в чифлика Долес, недалеч от река Амата. Когато бил на три години, семейството се преселило в друга област, в чифлика Адлер, където преминало детството на бъдещия писател. Когато станал на осем години, майка му започнала да го учи да чете. Не се минало много време и всички книги от домашната библиотека и от съседните чифлици били вече прочетени от малкия Алфред. На дванайсет години той намерил старинната Библия на баба си в кожена подвързия и я прочел от начало до край. Когато навършил 16 години, чичо му Карл го взел със себе си в Тверска губерния да работи в дъскорезен завод. Скоро след това там се преселило и цялото семейство. Юношата обикнал този край около горното течение на Волга. Годините летяли една след друга. Започнала Първата световна война. Хейдок бил призован на военна служба и работил на фронта като санитар. През пролетта на 1917 година в гр. Благовещенск се запознава с онази, която половин годино по-късно става негова съпруга. Вълната на революцията отнася Хейдок и жена му в далечен Харбин. Потокът от бежанци е огромен. В града цари бедност и безработица. Тук, в Харбин, в края на април 1934 г., Хейдок се среща с Николай Рьорих, когото приема за свой Учител. От самия Рьорих Хейдок научава за Учението Жива Етика, двамата беседват за Новата Ера на планетата, за новото човечество, за сътрудничеството и братството между народите. През същата тази 1934 година Хейдок издава и първата си книга с разкази - "Звездите на Манджурия", с предговор от Н.Рьорих. Няколоко десетилетия по-късно, в статия, посветена на стогодишнината от рождението на своя Учител, Хейдок ще си спомни, как в своите беди и нещастия хората са идвали при великия Мислител и Художник, за да получат от него не материална, а именно духовна помощ. Докосването до необятния духовен свят на Рьорих оставя в съзнанието на писателя незабравима следа. Той става един от основателите и най-активни участници на Харбинското Рьорихово дружество. През 1947 година Хейдок се завръща в родината си, почти веднага след това е репресиран и прекарва 10 години по лагери и затвори. Тежките изпитания силно влошават здравето му, но не сломяват неговия дух. Веднага след излизането си на свобода, макар и с увредено зрение, той се заема с превода на третия том на "Тайната Доктрина" на Елена Блаватска на руски език (първите два тома са преведени от Елена Рьорих). Следвайки съветите на своя Учител, Хейдок се заселва в планината Алтай, в гр. Змеиногорск, където не престава да твори до смъртта си, дори и след като напълно ослепява, като диктува текстовете си на своята вярна помощница Людмила Вертоградская. Превежда теософския речник на Елена Блаватска и други произведения, пише книгата "Дъга на чудесата" - цикъл от разкази по истински случаи, някои от тях от собсвената му биография, в които прави опит да даде обяснение на редица необяснени и непризнати от официалната наука феномени. Сътрудничи и помага на всички, чиито усилия са насочени към продължаването и популяризирането в Русия на великото дело на семейство Рьорих. Едва през 90-те години книгите на Хейдок започват да достигат до руските читатели. Със своя безупречен стил и най-вече с идейното си богатство, породено от ярката индивидуалност и неповторимия жизнен път на техния автор, те спечелват заслужено приднание. И без преувеличение бихме могли да кажем, че творчеството на Хейдок е неоспорима и непреходна ценност не само за Русия, но и за цялото човечество. Литература: А.Макаров Предисловие к книге "Радуга чудес", Рига, Виеда, 1994. Альманах "Утренняя Звезда" №1, Москва, МЦР, 1993г. Текстът на разказа "Неоценената добродетел" е преведен по интернeт публикацията на адрес http://www.osd.krid.crimea.ua/~arv/heidok (този сайт вече не съществува), която на свой ред е направена по текста в книгата "Звезды Маньчжурии", New York: New Syndicate, 1934. |
Алфред Хейдок Неоценената добродетел
Но разбира се - те ядат!... Тук, на самата джонка, стои малка печка и на нея готвачът на задругата е сготвил обяд... Ето че той с дървен черпак разсипва по чашките просената чорба и я раздава на лодкарите, които с клечки в ръце нетърпеливо очакват храната. И те ядат!... О небеса! Как само ядат те! Клечките се движат толкова бързо, че чак ти се мержелее пред очите! При вида на тази картина нозете на стария Лао Ку сами закретаха по засипания с динени кори бряг направо към обядващите. Лао Ку е беден и стар. Лао ку от сутринта нищо не е ял. А нима на просяците им се яде по-малко, отколкото на лодкарите? Въпреки това, не би следвало да се доближава
твърде бързо до обядващите: те могат да замахат с ръце към него и веднага да го
прогонят. Освен това, обядващите са седнали на третата джонка от брега - до тях
трябва да се мине по тясно мостче, а много ли му трябва на стария Лао Ку да се
подхлъзне и да падне във водата! Но все пак - как ядат те! О небеса!... Как ядат
те и как остъргват своите чашки!... Ако продължават така, те ще изядат всичко и
нищо няма да остане за стария Лао Ку... Не, гладните са зли, а ситите са милостиви...
Трябва малко да почака, докато се наситят... Цялата вътрешност на стареца потреперва от глад. Той изплюва съвсем бяла слюнка в мътните води на Сангари. Това може - той не говори, не досажда, а и нима тази слюнка не е по-красноречива от всякакви думи?... Мъчителна минута... Изведнъж Лао Ку потръпва от внезапно появилата се опасност - по брега се приближава още един просяк. Това е Пи И. Още съвсем хлапе. Със своята торба и подрънкваща в движение празна консервена кутия, която се люлее на парче канап, той също е забелязала храната и бърза насам? Но защо идва ту?! Нима не вижда, че Лао Ку вече отдавна е заел това място и чака? Нима това хлапе си мисли, че и на двамата ще им дадат?... Син на глупави родители и самият той глупак... Би трябвало да бъде прогонен оттук с пръчка!... И въпреки това Лао Ку няма да го гони! Не, той ще подвие крака и ще го пусне също както преди това бакалина. Нека лодкарите видят неговата смирена учтивост. Дори пред себеподобните! Те, естествено, ще я разберат, ще я оценят и ще дадат на стария Лао Ку голяма чашка чумиза и може би ще хвърлят в нея няколко парченца печена чушка... Освен това хлапето ще циври и лодкарите сами ще го прогонят... Пи И от прилично разстояние протегна към обядващите своята празна кутия и зациври тъжно и жално. Това беше древната просяшка песен за умиращите от глад родители и за неговите, на Пи И, нескончаеми болести и язви. В това време Лао Ку безстрастно съзерцаваше зеления противоположен бряг и чакаше нащрек. Професионалният нюх не го измами - Пи И бързо отхвръкна, получил ритник. Около половин минута той в колебание постоя на мостчето, а след това, признал поражението си, с лукава усмивка се запъти към брега. Сега е негов ред, на Лао Ку... Своевременно и учтиво... С цветисто обръщение той извръща глава към обядващите... - О небеса! Те са изяли всичко!!! - фразата заседна в гърлото му. Лао Ку се задави - лодкарите делово прибираха клечките си, а във всички казани - пустота! Опитният поглед на стария просяк точно прецени, че и при най-голямо умение оттам не може да се изстърже и четвърт чашка. И така, алчните хора не оцениха неговата смирена учтивост. Нека - мислеше си Лао Ку, запътвайки се обратно към брега, - нека се върти колелото на живота: ще минат векове, ще дойдат нови животи и тогава Лао Ку ще седи до пълния казан, а лодкарите ще бъдат на неговото място...
|
|
|
|
(с) Алфред Хейдок. (с) Бойко Златев, превод. Публикувано в
|
|
Алфред Хейдок (1892-1990)